Снежана Галчева: България е генетичен код, който носим навсякъде

Снежана Галчева — журналистка, писателка и заместник главен редактор на вестника на българите в Чикаго "България СЕГА" — беше отличена с престижната награда "Иван Вазов" от Изпълнителната агенция за българите в чужбина за приноса си към българската култура зад граница. Тя е в родната си София по повод връчването на наградите от литературния конкурс "Елегантно перо", който организира вече пета година, и представянето на своята седма книга "Разпънат дъх", чиято официална премиера бе на 9 юли. Конкурсът тази година привлече автори, пишещи на български, от 15 държави — от Швейцария и Нидерландия до Израел, Великобритания, САЩ и Канада — а темата "Ако си дал" вдъхнови изненадващо голям брой деца, най-малкото от които е само на седем години.

Конкурсът "Елегантно перо 2026" е дело на Салона на българската култура и духовност в Чикаго и Конфедерацията на българските културни организации и дейци зад граница. Целта му е запазването на чистотата на българския език, а участието на толкова много деца и литературни клубове Галчева определя като знак за жив просветителски дух въпреки потребителското общество, в което расте новото поколение.

Новата ѝ стихосбирка "Разпънат дъх" преминава през цветове, сезони и епохи, за да стигне до днешна България — през олтарите, обичаите и разказите на бабите. Галчева, която живее зад океана над 25 години, споделя, че носталгията по родината с времето не избледнява, а се "кристализира" по особен начин, а образът на София с нейните "лилави вечери" остава личен олтар в паметта ѝ.

Впечатлява най-вече контрастът в разказа на Галчева — тя говори едновременно за корени и постоянство и за промяна и надежда. Това не е обичайната носталгична носталгия по изгубена родина, а по-скоро активно, почти упорито поддържане на връзка чрез конкретно дело: конкурс, вестник, книги. Границата между "тук" и "там" в нейния случай изглежда изкуствена — тя не гледа към България отдалеч, а участва в оформянето на българския език и памет от разстояние.

Може да се спори доколко подобни инициативи наистина достигат до по-широк кръг млади хора извън тесния кръг на диаспорните общности, или остават дело на ентусиасти като Галчева. Но фактът, че седемгодишни деца от различни държави пишат на български за конкурс с толкова абстрактна тема, показва нещо по-дълбоко от носталгия — говори за съзнателен избор на родителите да предадат езика напред, не по инерция, а като решение. Именно тук е истинската стойност на историята отвъд наградата и книгата.